Научна Фантастика.РАЗКАЗ Научна Фантастика

Гибралтарският водопад.

Предполагаше си, че базата на Патрула във Времето ще функционира тук не повече от сто години – докато не приключи Изпълването. В течение на този период постоянният състав щеше да е съвсем ограничен – неколцина учени и обслужващ персонал, ето защо базата не беше голяма: къща и две служебни постройки, зареяни сред просторите на сушата. Когато се озова, пет и половина милиона години преди своето раждане, в най-южния край на Иберия, Том Номура установи, че релефът на местността е далеч по-различен от този, който си спомняше от уроците по география на Испания. Издигащите се плавно на север хълмове постепенно преминаваха в обхващаща целия хоризонт планинска верига, прорязана от дълбоки клисури, в които се спотайваха мастилени сенки. Климатът беше сух, тропически: зимата, макар и рядко, падаха проливни дъждове, затова пък лятно време рекичките се свиваха до немощни ручейчета или съвсем пресъхваха, а тревата изгаряше до жълто. Дърветата и храстите се срещаха рядко – изобилстваха трънаци, мимоза, акация, палми, папрат и орхидеи. И въпреки това животът тук кипеше. В безоблачното небе постоянно се рееха лешояди и ястреби. Милиони тревопасни пасяха в общо, неизброимо стадо: тук имаше раирани като зебри дребни на ръст коне, първобитни носорози и донякъде напомнящи тапири жирафи. Понякога се срещаха и покрити с рядка козина мастодонти с гигантски закривени бивни, малки зли очички и свиреп нрав – далечен отглас на своите благородни потомци, слоновете. Имаше и хищници – саблезъби тигри, едри зъбати котки, хиени и шумни стада от маймуни, които вече правеха опити да стъпват на задните си крака. Мравуняците достигаха до шест фута височина. Въздухът ухаеше на суха трева, нагорещена пачва, изпражнения и кръв. Когато излизаше вятър, той шибаше с яростна жега, вдигайки гигантски облаци прах. Земята се тресеше под тропота на копита, цвърчаха птичи ята и ечеше рев на зверове. С настъпването на нощта се спускаше нетърпим студ и в ясното небе горяха толкова много звезди, че никой не забелязваше непознатите им съзвездия. Така във всеки случай беше до съвсем късно. Докато не започнаха големите промени. Но сега беше дошъл редът на Гръмовното столетие. И когато то приключи, нищо вече няма да е като преди. * * * - Не, благодаря. Днес ще се поразходя, ще се огледам. А вие се забавлявайте. – Менс Еверард погледна изпод вежди Том Номура и Филис Реч и се усмихна. Номура дори беше готов да се закълне, че този плещест, леко побелял мъж с множество белези по лицето му намигна шеговито. Двамата бяха от една и съща епоха, дори имаха обща родина. Разликата не беше кой знае колко голяма: Еверард бе завербуван в Ню Йорк през 1954, а Номура – в Сан Франциско от 1972 година. И да имаше някои дребни подробности, които да отличаваха тези дати, те не бяха нищо повече от мехурчета върху разпенената повърхност на времето в сравнение с всичко, което беше – или щеше да стане – преди и след това. Но смятано от завършването на Академията, биологичният живот на Том Номура не надхвърляше четвърт столетие, а Еверард не казваше колко десетилетия е добавил към възрастта си в странствания из времена и епохи, а отчитайки подмладяващите процедури, на които регулярно се подлагаха сътрудниците на Патрула, да се открие истинският им брой беше задача с астрономическа сложност. Номура имаше чувството, че свободният агент бе изпробвал толкова много превъплащения, та му бе станал далеч по-чужд от родилата се две хилядолетия след края на двайсети век Филис Реч. - Хайде да тръгваме – подхвърли тя на Номура и дажи тази грубовата фраза на темпорален, прозвуча в устата й нежно и мелодично. - Те слязоха от верандата и пресякоха двора. По пътя срещнаха двама колеги, които ги поздравиха любезно, но Номура имаше усещането, че го правят главно заради девойката. Филис беше висока и стройна, орловият профил на лицето й издаваше сила, но първоначално суровото впечатление се смекчаваше от големите зелени очи и чувствените устни. Дори безформеният сив комбинезон и високите ботуши не разваляха фигурата й, нито притъпяваха грациозната й походка. Номура знаеше, че той също не изглежда зле – гъвкаво, мускулесто тяло, скулесто лице с правилни черти, мургава кожа, но редом с Филис се чувстваше някак безцветен. “А също така незабележим – помисли си той. – Беше само един новоизпечен патрулен, при това не оперативен агент, а научен сътрудник – как да разкрие пред една аристократка от епохата на Първия Матриархат, че е влюбен в нея?” До водопада оставаха още няколко мили, но из въздуха вече се носеше нестихващият грохот. Понякога Номура го оприличаваше на църковен хор. Дали беше плод на въображението му, или произтичаше от неуловимите вибрации, които се предаваха по земната повърхност? Филис разтвори вратата на гаража. Вътре имаше няколко хроноцикли, напомнящи двуместни мотоциклети, но без колела. Оборудвани с антигравитатори, тези машини бяха в състояние да извършват скокове през няколко хиляди години. (Хроноциклите и техните пилоти бяха доставени тук с помощта на по-мощните хрономобили и хронокатери.) Хроноцикълът на Филис бе окичен с всевъзможна записваща апаратура. Том така и не успя да я убеди, че товарът надхвърля определените норми, а не му даваше сърце да доложи за това на началството. Тъкмо затова покани и Еверард – разчиташе, че като старши по звание офицер, американецът ще забележи нарушението на правилата и ще направи забележка на Филис. - Размърдай се – подхвърли тя през рамо. Утрото скоро ще остарее. - Том седна на своя цикъл, включи захранването, двамата с Филис се плъзнаха безшумно през вратата на гаража и литнаха нагоре. Като набраха височина, те преминаха в хоризонтален полет и се понесоха на юг, където реката Океан се вливаше в Средата на Света. Южният хоризонт, както обикновено, се губеше зад пелената на мъглата, а отгоре синееше небето. С приближаване мътната завеса се издигаше нагоре и не след дълго увисна над тях. По-нататък светът изчезваше като водовъртеж от сивкави вихри, ушите глъхнеха от оглушителния рев, а по околните скали се стичаха ручейчета, прокарвайки безбройни канали в земята. Толкова плътна бе тази хладна, солена мъгла, че дори да се диша бе опасно. Гледката, която се откриваше отвисоко, караше дъхът да секне – нагледно илюстрирана картина за края на една геологична епоха. В продължение на половин милион години грамадната чаша на Средиземно море е била празна. Но ето че сега Херкулесовите врати се бяха разтворили и през тях нахлуваше Атлантика. Разсичайки въздуха, Номура извърна поглед на запад, към неспокойното, изпъстрено с пенести дири безбрежно пространство. Виждаше и мястото, където водите на океана се устремяваха през наскоро възникналата цепнатина между Европа и Африка. Безброй течения се сблъскваха и завъртаха, губейки се сред бяло-зеления хаос, бушуващ между земята и небето. Стихията помиташе скали, изпълваше в миг долини и на много мили зад тях бе покрила целия бряг с ослепителна пяна. Яростен, снежнобял поток разсичаше двата континента на широчина от осем мили, сияейки с изумруден блясък, а ревът и грохотът му отекваха надалеч. Пръските му летяха толкова нависоко, че цялата Херкулесова врата бе скрита под непрогледна влажна мъгла. Ярките слънчеви лъчи рисуваха дъги по тази мъгла. Тук, на известна височина, шумът на реката бе като стържене на чудовищни воденични камъни и Номура съвсем ясна различи гласа на Филис в наушниците, когато девойката спря своята машина и вдигна ръка: - Почакай. Искам да направя няколко снимки, преди да продължим. - Не прекаляваш ли с тия твой снимки? – тросна се Том. - Нищо не е прекалено там, където има чудо – отвърна с мек упрек тя. Сърцето му подскочи. “Тя съвсем не е войник в пола, родена да властва над тези, които стоят по-долу от нея. Не е такава въпреки произхода и навиците си. Тя познава благоговейния ужас и красотата и... да-да, знае какво е усещал Господ Бог, когато е запретнал ръкави... – Насмешка по свой адрес: - Майчице, какви ги дрънкам!” В края на краищата задачата й се състоеше в това, да направи аудио-визуален многодиапазонен запис на Събитието – от неговото начало до онзи ден, след близо сто години, когато чашата ще се напълни и вълните ще залеят брега там, където много по-късно предстои да пристигне, гонен от вятъра и съдбата, Одисей. А това ще отнеме поне няколко месеца от живота й. (“И от моя, от моя също, но толкова по-добре!”) Всеки сътрудник мечтаеше да присъства поне за кратко на това грандиозно явление: в Патрула не вземаха такива, които не обичат приключенията. Но не всички можеха да пътуват в далечното минало, иначе щеше да стане твърде пренаселено в един сравнително малък отрязък от време. Така че на болшинството оставаше да се задоволяват с разказите на другите. А за настоящата задача бе потърсен и избран човек с дарба на истински художник, способен не само да гледа и снима, но да възприема и улавя необходимото и важното. Номура помнеше колко изненадан бе, когато го назначиха за помощник на Филис. Нима вечно страдащият от недостиг на работна ръка Патрул можеше да си позволи да държи на щат професионален художник? След като отговори на онази не съвсем разбираема обява, премина цял куп от непонятни тестове и научи това-онова за темпоралните пътешествия, Номура си зададе въпроса, възможно ли е в Патрула да намерят място полицаи и професионални спасители, и се оказа, че това всъщност е постоянна практика. Разбираше и оправдаваше също така необходимостта от административни и канцеларски работници, резиденти, историци, антрополози и, естествено, научни сътрудници като него. Но няколко седмици съвместна работа с Филис го убедиха, че художниците са не по-малко нужни на Патрула. Човек не живее само заради храната и приключенията, нужна му е и красота... След като презареди записващата система, Филис извика: - Напред! Когато изви на Изток, върху косите й падна слънчев лъч и те засияха, сякаш бяха от злато. Том покорно я следваше. * * * Дъното на Средиземно море е с близо десет хиляди фута по-ниско от равнището на Световния океан. Колосалните водни маси преодоляваха този праг през един тесен пролив с дължина петдесетина мили. Десет хиляди кубически мили за година – сто водопада Виктория, хиляда Ниагари. Но това е само статистика. А реалността е рев на побеляла от пяна вода, скрита от пелена, срутваща се и разкъсвана земя и тресящи се планини. Хората гледаха и чуваха това чудо, усещаха вкуса и мириса му. Но не беше по силите им да го постигнат. Навътре проливът се разширяваше и течението ставаше по-спокойно, а водата придобиваше тъмнозелен цвят. Мъглата се разреждаше, зад разпокъсаната й завеса се мяркаха острови – досущ като кораби, заровили носове във вълните. По бреговете им все още кипеше живот, но само след стотина години повечето от тези острови ще бъдат проядени от ерозията, а растенията и животните няма да издържат рязката промяна на климата. Защото Събитието ще премести Земята от миоцена в плеоцена. Те летяха все по-навътре, но шумът не отслабваше, напротив, усилваше се. Потокът тук вече не бушуваше, но отпред нарастваше някакъв басов грохот – сякаш тътенът идваше направо от небето, като от огромна медна камбана. Той различи очертанията на носа, чийто жалки останки в далечното бъдеще ще получат названието Гибралтар. Отвъд него започваше водопадът с ширина двайсет мили, от който водата се спускаше в пропаст, дълбока пет хиляди фута. С ужасяваща лекота потокът се откъсваше от обрива. На фона на мрачните урви и пожълтялата трева, водата изглеждаше изумрудено зелена и сияеше ослепително на слънцето. Долната част на водопада бе скрита в непрогледна бяла пелена, мятаща се в безкраен вихър. Още по-нататък водата се разливаше в широко езеро и, разделяйки се на множество реки, прокарваше каньони и се носеше все по-навътре в колосалната падина, следвана от прашни вихрушки и друсащата се мараня на нагорещената земя, обречена съвсем скоро да се превърне в морско дъно. Водата гърмеше, ревеше и клокочеше. Филис спря своя хроноцикъл. Номура увисна редом с нея. Намираха се на значителна височина и тук въздухът беше почти студен. - Днес – обяви тържествено тя, - ще се опитам да уловя мащаба. Ще следвам потока до самия обрив, а след това ще пикирам надолу. - Не се спускай твърде ниско – предупреди я той. - Това е моя работа – отряза го тя. - Не исках да ти се налагам. (“А и кой съм аз? Плебей! Мъж!”) Направи го заради мен. – Номура дори трепна от собствената си глупост. - Благодаря, Том. – Тя помълча и добави: - Мъже като теб ми помагат да разбера колко неправилни са възгледите в епохата, от която идвам. Винаги беше внимателна към него. Ако беше малко по-агресивна, дори красотата й нямаше да наруши сънищата му нощем. Може би за първи път почувства неудържимо влечение към нея, когато осъзна какви усилия са й необходими, за да се отнася с него като с равен. Не й беше никак лесно (и тя, като него, бе новак в патрула) – но не по-трудно, отколкото на мъжете от другите епохи, за да признаят, че притежава същите достойнства като тях и също така добре умее да ги използва. Настроението й рязко се промени. - Размърдай се! – викна тя. – По-бързо! Още двайсетина години – и от водопада нищо няма да остане. Машината й се стрелна напред. Номура спусна предпазителя на шлема и се устреми след нея, натоварен с касетки, акумулатори и прочие. “Внимавай – шепнеше й той, - внимавай, миличка, пази се!” Филис се откъсна далеч напред. Стори му се, че следва комета – нещо стремително и ярко, носещо се косо над отвесното море с височина близо миля. Грохотът го заглушаваше, но в света за него не съществуваше нищо друго освен тази светеща точка. Едва на няколко метра над повърхността тя изправи хроноцикъла и го насочи към пропастта. Главата й бе скрита зад стойката на видеокамерата, ръцете й бягаха по клавишите на пулта, а за управлението се грежеха коленете й, обхванали лоста. Предпазното стъкло се покри със солени капки и номура побърза да пусне чистачките. Хроноцикълът се тресеше и подскачаше под въздействието на мощни въздушни турболенции. Ушите му бяха защитени от шума, но не и от рязката промяна на налягането и за миг остра болка прониза тъпанчетата му. Почти съумя да догони Филис, когато хроноцикълът й изведнъж сякаш обезумя. Машината се преобърна наопаки, удари се в една двуметрова зелена вълна и изчезна в нея заедно с девойката. Собственият му вик остана безгласен в тътнежа. Том блъсна с юмрук скоростният лост и се устреми след нея. Стихията едва не го повлече в пропастта, но в последния миг слепият инстинкт го накара да обърне машината. От Филис нямаше и следа. Пред него се издигаше непрогледна водна стена, отдолу скрита в облаци, а горе, изчезваща в равнодушната синева – шум, притиснал го като в зейнала паст, като че очакваше своя миг за да го разкъса на парченца, студ, влага и солени, като сълзи, капчици по устните. Той се втурна обратно да търси помощ. * * * Навън бе горещо пладне. Изпепелената равнина изглеждаше напълно безжизнена и само в небето се рееше самотен лешояд. Всичко бе притихнало – освен далечният водопад. Някой почука и Номура скочи от леглото. През шума в ушите едва долови собствения си хриплив глас: - Влизайте де! Влезлият беше Еверард. Въпреки прохладата от климатика по ризата му имаше влажни петна. Между зъбите си стискаше незапалена лула. - Е, и? – умоляващо попита Номура. - Както се опасявах. Нищо. Още не се е прибрала. Номура рухна във фотьойла и забоде поглед в стената. - Още...? - Има и още – Еверард приседна на кревата и пружината изскърца под тежестта на тялото му. – Току-що пристигна хронокапсула. В отговор на моето запитване съобщават, че “агент Филис Реч не се е връщала в базата на своя регионално-времеви интервал от командировката в Гибралтар”. Никакви други сведения няма за нея. - В нито една епоха? - А, това със сигурност могат да кажат само данелианците. Нали знаеш, че агентите непрестанно сменят различни епохи. - Ами попитайте ги! - И мислиш, че ще отговорят? Забрави ли кои са те – свъхчовеци от далечното бъдеще, истинските основатели и ръководители на Патрула... Нима смяташ, че ние, простосмъртните, имаме право да ги питаме? Още малко и ще поискаш да узнаеш точния час на смъртта си. По-добре да не надничаш в бъдещето, синко. Послушай един човек с опит. – Той въздъхна и гласът му поомекна: - Ако живеем достатъчно дълго, рано или късно ще надживеем всички, които са ни скъпи. Такава е съдбата на всеки човек, не само на тези, които работят в Патрула. Жалко, че се сблъсква толкова рано с тази горчива истина. - Да не говорим за мен! – възкликна Номура. – Кажете за нея! - Да... Мислих за твоя отчет. Струва ми се, че около този водопад въздушните потоци следват свои собствени закони. Което впрочем е съвсем естествено. Заради претоварването хроноцикълът й е изгубил управление. Въздушна яма, завихряне – в общи черти моментно невнимание и машината се е врязала във вълните. Номура стисна зъби. - Трябваше да я подсигуря... Еверард поклати глава. - Не се обвинявай напразно. Ти беше само неин помощник. Това, че е проявила невнимание... - Дявол да го вземе, още можем да я спасим, а вие не разрешавате! – викна Номура. - Престани! – прекъсна го Еверард. – Млъквай веднага! “Да не си посмял да кажеш, че патрулните биха могли да се върнат назад във времето, да я уловят в мрежа от силови лъчи и да я измъкнат от бездната. Или че аз бих могъл да я предупредя, а заедно с нея и самия себе си. Но това не е станало и следователно, няма да стане. Това не трябва да стане. Започнем ли да се ровим в миналото и да го променяме, ще го превърнем в настояще. И ако простосмъртният е в състояние дори веднъж да си позволи употребата на подобна богоравна власт, тогава къде ще бъде краят? Първо ще спасим тази девойка, след това – Линкълн, а някой друг в същото време ще се опита да помогне на южняците... Не, само Всевишният има право да властва над времето. Патрулът съществува, за да охранява това, което вече е история. И да поругаеш тази висша заповед, е все едно да поругаеш собствената си майка.” - Извинете – промърмори Номура. - Няма нищо, Том. - Не, аз... аз си мислех... когато я видях да изчезва, първата ми мисъл беше, че спасителният отряд би могъл да се върне в този, същия миг и да я... - Напълно естествен ход на мисли за един новак. Умствените стереотипи са прилепчиви. Но ние не сме го направили. А и едва ли някой би ни позволил. Твърде опасно е. Нямаме право да рискуваме живота на хората. Още повече, когато хрониките сочат, че подобен опит предварително е обречен на неуспех. - И няма никакъв начин да заобиколим тази пречка? - И да има – въздъхна Еверард, - не ми е известен. – Примири се със съдбата, Том. – Той се поколеба. – Мога ли... да направя нещо за теб? - Не – отвърна с пресипнал глас Номура. – Оставете ме сам. - Както желаеш. – Еверард се надигна. – Но ти не си единственият, който ще скърби за нея – напомни той и излезе. Когато вратата се затвори зад него, Номура бе завладян от усещането, че шумът от водопада се приближава и нараства, нараства... Той втренчи невиждащ поглед през прозореца. Слънцето беше превалило най-високата си точка и бавно се спускаше към хоризонта. “Трябваше да я последвам, незабавно.” И да рискува живота си. Защо не – ако ще загинат, нека да е заедно. Не, това е безмислено. Двама мъртви не правят един жив. А и как щеше да й помогне, без необходимото снаряжение? Постъпи правилно, като потегли веднага за помощ. Само че помощта му беше отказана (от човек, или съдба – нямаше значение) и тя загина. Потокът я запрати в пропастта. Вероятно само се е изплашила – секунда, преди да загуби съзнание, а след това сблъсъкът я е убил, разкъсал я е на части, разхвърлил ги е по дъното, същото това дъно, което някога, като млад офицер в Патрула, обичаше да кръстосва по време на отпуска. Тогава дори не знаеше коя е Филис. Господи, дано поне прахът му някога да се смеси с нейния! Въздухът се разтресе от далечна канонада и подът затрепери. Вероятно могъщата река бе сринала до основи поредната непристъпна каменна планина. С каква неописуема радост би запечатала тя този миг на лентата! - Би запечатала тя! – извика Номура и скочи от фотьойла. – Ще го запечата! * * * Длъжен бе да се посъветва поне с Еверард, но той се опасяваше (може би напразно – мъката и липсата на опит са лоши съветници), че ще получи отказ и ще бъде отзован. Трябваше да си почине няколко дни, но вместо това предпочете стимулираща таблетка. Инструкцията изискваше първо да провери генератора на силово поле, а едва след това да го монтира – при това не тайно от всички – върху стойката на неговия хроноцикъл. Когато изкара машината от гаража, един прибиращ се патрулен го попита накъде е тръгнал. “Ще се поразходя” – отвърна лаконично Номура. Другият кимна съчувствено. Може би не знаеше за истинските му чувства към Филис, но загубата на близък другар винаги е тежка. Номура предвидливо се отправи първо на север, и едва след като базата се скри от погледа му, свърна към водопада. Нито отдясно, нито отляво се виждаха бреговете на потока. Тук, почти на половината височина на стената от зелено стъкло, кривината на планетата скриваше краищата й от него. След това хроноцикълът му бе обгърнат от облак пръски, напомнящ мътна, млечнобяла пелена. Лицевият предпазител оставаше прозрачен, но погледът му се губеше в мъглата, достатъчно разпокъсана на места, за да прозира гигантската водна стена. Шлемът пазеше ушите, но не можеше да омекоти чудовищните вибрации, които пронизваха цялото му тяло. Хроноцикълът непрестанно се тресеше от въздушните вихри и Номура трябваше да напряга всички сили, за да го удържа под свой контрол. И за да напипа нужния миг... И изведнъж се озова в онзи миг... Той скачаше във времето напред и назад, проверяваше настройката и отново включваше стартера, търсейки сред мъглата собствените си размити очертания и още нещо... И изведнъж се озова в онзи миг. Две светли петънца високо в небето. Той видя как едното от тях се стрелна надолу, блъсна се във водата и изчезна, потъна, а другото няколко секунди се мята наоколо, след което литна обратно. Прохладната солена мъгла го скри от самия него – та нали присъствието му не е било зафиксирано в онези проклети хроники! Том се понесе напред. Все пак някак си съумя да запази самообладание. Ако се наложи, готов е да прекара тук остатъка от биологично отреденото си време, само и само да дочака своя миг. Страхът от смъртта, мисълта за това, че когато я открие, тя може да е вече мъртва, всичко това сега беше някъде на заден план. Усещаше, че е завладян от някаква непозната стихийна сила. Беше като израз на несломима, летяща воля. Хроноцикълът увисна само на метър от водната стена. Вихрите, запратили в нея Филис, се опитваха да издърпат и него. Но той беше нащрек, изплъзваше им се отново и отново – не само в пространството, но и във времето, за да може в продължение на онези десетина секунди, през които Филис ще е още жива, да държи под наблюдение целия този участък от водопада. Във въздуха кръжаха поне двайсетина хроноцикъла. Номура не им обръщаше внимание. Това бяха само следи от неговите минали и бъдещи скокове във времето. Ето там! Недалеч от него, на известна дълбочина под повърхността, премина неясен тъмен силует – следващ своя път към предначертаната гибел. Той завъртя рязко ръчката и силовото поле се затвори около изгубилата контрол машина. Хроноцикълът му бе повлечен към водата – генераторът нямаше достатъчно мощност, за да изтегли машината на Филис от бушуващата стихия. Вълните почти го бяха погълнали, когато пристигна помощта. Отпърво два хроноцикъла, после три, четири... Напрягайки своите силови полета, те вдигнаха машината на Филис над повърхността. Тялото на девойката бе увиснало върху предпазните колани. Но той не се хвърли към нея. Преди това скочи няколко пъти обратно във времето – за да спаси нея и самия себе си. Когато накрая останаха сами сред надбягващите се облаци, той освободи девойката, вдигна я на ръце и тъкмо се готвеше да подкара към брега, за да й окаже помощ, когато неочаквано тя се размърда, ресниците й трепнаха и само след миг на устните й разцъфна усмивка. И тогава Номура се разплака. Съвсем близо до тях с рев се стоварваше отвесно цял един океан. * * * Залезът, срещу който бе скочил Номура, също не бе запечатан от никакви хроники. Всичко наоколо се обагри в златисто. Водопадът пламтеше в огненото зарево. А песента му се разнасяше надалеч под мъждукането на вечерницата. Филис си подложи възглавница, облегна се уморено и се обърна към Еверард: - Ако посмеете да го обвините в нарушаване на устава, или някаква друга подобна глупост, аз също ще зарежа проклетия ви Патрул. - Не, не. – Еверард вдигна ръка, сякаш да се предпази от нападение. – Не ме разбрахте правилно. Исках само да кажа, че всички ние се озовахме в доста неприятно положение. - Защо? – попита предизвикателно Номура, който седеше на стола и държеше ръката на Филис. – Никой не ми е забранявал да я спасявам, нали? Агентите са длъжни при всички обстоятелства да пазят своя живот и живота на своите колеги, тъй като те представляват основния капитал на Патрула. От това не следва ли, че всеки опит за съхраняване на живота е напълно оправдан? - Да, разбира се. – Еверард стана и пресече стаята. Подът закънтя под краката му и шумът надви грохота на водопада. – Победителите не ги съдят дори и в по-строгите организации. Честно казано, Том, инициативата, която днес си предприел, ти обещава блестящо бъдеще, можеш да ми вярваш. – Той се усмихна с крайчеца на устата, без да изважда лулата. – Позволи ми да изразя възхищението на един стар и опитен войн. Виждал съм твърде много случаи, когато спасяването е невъзможно – добави Менс с мрачен изглед. Той се спря и погледна и двамата. – Но нищо не бива да се оставя незавършено. А работата е в това, че съгласно хрониките на нейния отдел, Филис Реч не се е връщала от тази командировка. Ръцете им се сплетоха още по-здраво. - Не, не се плашете – поклати глава Еверард с тъжна усмивка. – Том, помниш ли, веднъж ме попита, защо ние, обикновените хора, не следим всяка крачка на своите приятели. Разбра ли сега защо? Филис Реч не се е регистрирала повторно в своето управление. Може и да е посещавала родния си дом, но ние не се интересуваме къде прекарват агентите свободното си време. – Той въздъхна. – Никой не може да й попречи, ако реши да смени името си и да се премести в някое друго управление или отдел. Ще ви издам една тайна – това няма да е първият подобен случай. Какво пък, ние, от Патрула, не сме дребнави. И без това си имаме достатъчно проблеми. Май друг изход и без това няма. Номура го разбра и неволно потрепера. Филис го върна към реалността. - Но каква да стана там? – попита тя. Проявявайки великолепна съобразителност, Том осъзна, че това е случаят, който бе чакал цял живот. - Как каква? – възкликна през смях той, прикривайки с мъка вълнението си. – Защо не станеш, например, госпожа Томас Номура?

Виделин М. Молдовански

email:[email protected]

Един разказ на ПОЛ АНДЕРСЕН

начало | албум | връзки | чандра | хъбъл | тунгуска | разкази | съвети